Има една такава черна дупка нарича се тъга. Боли те съсипваш се и се чувстваш не сигурен във всичко. Живееш един такъв живот като на сила. Позволяваш да се държат със теб като чели си длъжен, като че ли си нищо за никой и ти се иска да бягаш от всички и от всеки. Ставаш един такъв затворен, знаеш, че не им пука за теб на никой. Важни са те не ти, а те те да са щастливи а теб какво те боли не важно, важно те да не ги боли, важно е те да имат всичко, а ти само да мечтаеш и с мечтите си да останеш. – Как си ти? Истината кажи и да не ти помогнат важно е да те изслушат. Но вече никой не чува и никой дума не казва. Ама хора сме биле, и хора вече не сме, смеем се на чуждото не щастие и си мислим, че сме добри на думи всички сме чудесни, ала действа никакви. Писнало им е от теб , а на теб не ти ли писва? Защо не кажеш веднъж истината, живота е красив но ще е по- красив без хората, хората разрушават и не се борят да постигат това което искат, носят се по едно течение даже не се опитват да се спасят. Очите им все пълни със сълзи ама като ги видиш усмихнати  всичко им е наред. Някой казват, че любов има, други не вярват, а трети даже и не е знаят. Но любов има но тя не е вече сред хората. Хората преди са е има ли сега вече не, преди не са биле завистливи и винаги са си помага ли един на друг. А когато са си създавали семейства са биле като камъни нито жената, нито мъжа са си пускали ръцете дори обратното, когато буря ги е застигала те си държали ръцете по силно. За да не ги събори бурята. Сега при най малкия вятър се разделят и не се обичат, сега хората се женят и след месец два, година вече не са заедно. Сега всеки изисква от другия, а преди не било тъка. Първо са изисква ли от него той какво може да направи и дали го прави правилно, и тогава са сядали и са си говорили двамата кой какво може да направи другия, и никога не са изисквали а са общува ли, говори ли и затова нашите баба и дядовци са имали толкова здрави и щастливи семейства.